Източни Родопи 2008
Разказ за 6-дневното ни пътуване из Източните Родопи
Цвета и Емил Алексови
Дългоочаквани празници! Шест почивни дни! Няма за къде да бързаме... Ставаме, оправяме се спокойно, натъпкваме последните остатъци от багаж в саковете и раниците и поемаме към колата... Ако някой ни погледне ще реши, че се изнасяме или поне тръгваме на околосветско пътешествие...
Напълваме багажника, Цвета и Никола се настаняват отзад, слагаме на предната седалка папката с картите и списъка от тридесетина места, които сме си набелязали да посетим, Емо натиска газта и потегляме към Източните Родопи!
За първия ден на път към Ивайловград сме предвидили да посетим гробницата и крепостта край село Мезек и Глухите камъни. Пътуването се оказва по-дълго отколкото очакваме. Едва към четири часа сме на разклона за Мезек. Решаваме, че няма да имаме време за отклонение натам, и продължаваме към Глухите камъни.
Отклонението за Глухите камъни е на най-високата точка на пътя към Ивайловград. Вдясно от асфалтовия път има голяма поляна, наподобяваща паркинг, където спокойно можете да си оставите колата. Бяхме доста изненадани, че няма никаква указателна табела. От поляната се тръгва по черен път като до скалите се върви около половин час. Няма големи качвания и слизания, а на разклоненията на черния път се държи най-левия. Дори тук таме на дърветата има маркировка.
Първото, което се вижда, е скала с множество трапецовидни ниши издълбани от всичките й страни. Поглеждаме ги и с възхищение се замисляме за катерачните способности на дълбалите ги (доста от нишите са в надвес). Като се продължи по пътеката се минава покрай още скали с ниши, а в края и се достига до малка пещера и издълбани в скалата стъпала, които водят нагоре към малко скално връхче с два тракийски гроба. Гледката от най-високата точка е изключителна.
Вървим към колата. Аз определено съм впечатлена от първата в живота си среща с каменоделските способности на траките. Прехвърлям в главата си различните прочетени теории за смисъла на издълбаните ниши. Дали са погребвали праха на мъртвите в тях? Дали младите мъже са доказвали мъжеството си, като са ги издълбавали? Да не би пък да са ги използвали за пчелни кошери? Приисква ми се за миг да мога да надникна през времето и да видя мястото такова, каквото е било преди хилядолетия...
Стигаме до колата и се отправяме към Ивайловград. Приятно сме изненадани от наетия от нас апартамент в Балабановата еко-къща. Набързо разтоварваме багажа, хапваме и лягаме, тъй като на следващия ден ни чакат нови приключения.
Никола ни събужда в седем часа, но ние сме си легнали рано, така че вече сме готови за подвизи. Потегляме на юг към Меандрите на Бяла река. Най-близките селца до защитената местност са Меден бук (намира се на самата река, но няколко километра след меандрите) и Железари (по-близо е до меандрите, но пък е малко встрани от реката). Тъй като нищо не знаем за района, избираме да тръгнем от Меден Бук – решаваме, че все ще успеем да се придвижим нагоре по реката.
Спираме в края на селото на стотина метра след табелката за начало на защитената местност „Меандрите на Бяла река”. Преджапваме реката, която ни е до колене, и доволни, че нагоре има черен път, тръгваме по него. На няколко пъти разклонения вляво на пътя ни отвеждат до камъните на самия бряг на реката и свършват там. Водата е бистра, а вирчетата, покрай които минаваме, изглеждат изключително примамливо. Доволни от наличието на ясен път и красиви гледки продължаваме нагоре и... не след дълго пътят свършва! След стръмно слизане до реката той задънва на дълъг каменист бряг, а от другата страна на реката се вижда друг черен път. За съжаление реката е доста пълноводна и буйна на това място и решаваме да не рискуваме с пресичането и. Намираме няколко пътечки по брега, но и те доста бързо се изгубват някъде из храсталаците по склона. След неуспешния опит да продължим по реката решаваме да се изкачим нагоре по склона, докато засечем някакъв път или пътека. В най-лошия случай решаваме да хванем отбелязания на картата черен път Меден Бук – Железари. Така и става – след следването на няколко пътя-фантоми, които се появяваха изневиделица и също така изчезваха след стотина метра, най-накрая запъхтени от изкачването в жегата и бодливите и гъсти храсти стигаме до черния път. Само дето вече безвъзвратно сме се отклонили от реката, която виждаме на 200 метра денивелация под нас. Никола мрънка, на Цвета и е криво, а на мен ми се снима. Първо си харесвам няколко изоставени къщи на един хълм, след това и няколко дървета в полето... След като повървяваме около половин час към Железари, и дори виждаме селото в далечината, решаваме да свирим отбой и да се връщаме по пътя към Меден Бук. Пътят назад се оказва много по-кратък, отколкото очакваме, и след по-малко от час отново сме на брода и се събуваме, за да пресечем реката. В същото време в обратна посока пресича и местен дядо с магарето си. Решаваме да разберем къде точно сме се отклонили от пътя и, застанали по средата на реката, започваме разговор:
Емо: - Може ли да се стигне оттук до меандрите на реката?
Дядото: - Ами да. Има път... точно покрай реката, ей там, вдясно.
Емо: - Ама ние тръгнахме по него, но след известно време той свърши!
Дядото: - Е, да. Свършва. – отсече дядото, като недоумяваше какво му е странното на това. Ние решихме, че явно няма да успеем да изкопчим повече информация и по живо – по здраво се разделихме с него и всеки продължи да пресича реката в своята посока.
Искрено впечатлени от проведения информативен разговор се отправяме към колата. Когато минаваме през селото Емо вижда още един мъж на средна възраст и решава пак да опита късмета си. Този път получаваме търсената информация. Оказва се, че пътят нагоре по реката минава ту от едната, ту от другата страна и че през лятото в реката има доста по-малко вода и спокойно може да се пресича или дори направо да се върви по коритото й. Сега вече сме спокойни. Нищо не сме объркали, просто не сме уцелили сезона. Явно ще трябва да се върнем тук през лятото :-).
Потегляме обратно към Ивайловград. Спомняме си, че сме чели за голяма тракийска могила край село Свирачи и решаваме да я потърсим. Оказва се, че тя е затрупана с пръст, защото е започнала много бързо да се руши. Снимаме, каквото е останало над земята, и продължаваме нататък.
Към 17 часа наближаваме отклонението за последната забележителност в днешната програма – крепостта Лютица. На отклонението за нея в кв. Лъджа на Ивайловград пише „6 км”. Решаваме да се пробваме да стигнем дотам с колата. До манастирът „Св. Константин и Елена” пътят е сравнително добър, но няколкостотин метра след него обаче се налага да паркираме и да продължим пеш – кално е и не искаме да закъсаме късно вечерта по някой баир. Слагам Никола в слинга и тръгваме с бодра крачка като оглеждаме околните хълмове и гадаем на кой ли от тях е кацнала крепостта. Пътят обаче по неведоми причини категорично отказва да се насочи нагоре, а упорито ни води надолу към реката. След малко срещаме весела група туристи, връщащи се от крепостта. Първата им реплика е: ”Ох, горките, с дете!” После все пак ни питат дали наистина сме тръгнали към крепостта и една леличка услужливо ни информира, че дотам е най-малко час и половина. Поглеждаме я леко високомерно и си мислим: „За какви ни вземате? На псевдо-туристи като вас може и да е отнело толкова, ама ние сме печени. Нищо, че сме с бебе, ей сега за има няма половин час ще стигнем!”
Оказва се обаче, че сме се изказали неподготвени. Пътят продължава упорито да върви по реката, а по околните хълмове не се виждат никакви следи от крепост. След около половин час пътят пресича реката. Услужлив чичко на мотоциклет ни информира, че оттук пътят е само нагоре и ни поглежда многозначително (да се чете съжалително). Никола заспива в слинга и ние смело продължаваме нагоре. Трябваше да признаем, че пътят се е оказал по-дълъг, отколкото сме предполагали. Времето се заоблачава. След още около час благополучно стигаме до входа на крепостта. Емо се втурва да обхожда крепостната стена и да снима, а ние с Никола се настаняваме върху останките от зидовете на църквата. Никола суче, а аз съзерцавам гледката. Оттук наистина се вижда във всички посоки. Опитвам се да си представя крепостта по онова време, когато е кипяла от живот...
Трябва да побързаме. Задухва силен вятър, а гръмотевиците на приближаващата буря се чуват все по-близо. Разхождаме се до най-запазената кула на крепостта, поглеждаме в резервоара за вода и се запътваме надолу. Бурята ни подминава и „отнасяме” само 10-ина минутен дъжд. Пак извадихме късмет. Дъждовните капки и последните лъчи на слънцето ни възнаграждават за усилията с красива дъга.
Уморени, но определено доволни от деня, забързваме към колата, а по пътя към квартирата вече чертаем плана за следващия ден.
Днес сме решили да се отдадем на автотуризъм. Искаме да обиколим доста места, но повечето от тях са съвсем до пътя. Започваме от пропуснатите на идване тракийска гробница и крепостта Неузетикон край село Мезек. От Ивайловград пътят дотам е около 55 километра, така че определено е по-добре да бъдат посетени на отиване, когато се минава на 10-ина километра от тях. Но ако сте ги подминали като нас, после си заслужава да се върнете ;-).
Ключът за гробницата се взима от едно магазинче/кафене в центъра на селото. Входът е 50 стотинки на човек. Самата гробница е на около километър от центъра на селото, като отбивката за нея е на влизане в селото, когато се идва от Любимец. Състои се от 20 метров коридор, две правоъгълни помещения и едно кръгло. Много сме впечатлени и не ни се мисли как са ги местили тези огромни скални блокове...
Връщаме ключът и се запътваме към крепостта, която е точно над селото. Предупреждават ни да внимаваме да не я подминем, защото пътят след нея продължавал още 12 км. „За какви ни взимат?” си мислим ние, благодарим и потегляме. Табелките ни водят. Завиваме надясно, упътени от голяма табелка за отклонение към крепостта, подминаваме нещо като паркинг вдясно от пътя, постлан с чакъл, и след няколко минути се усещаме, че май сме се отдалечили повече, отколкото трябва. Връщаме се и установяваме, че именно през чакълестия паркинг се минава към крепостта, само дето никой не се е сетил да сложи табела и там.
Със своите високи кули и запазени стени крепостта изглежда внушително. Вътре кипят усилени строителни дейности – явно са решили да обновят крепостта и сега дострояват зидовете, правят дървени стълби и площадки в кулите, слагат плочи и пейки в двора. Монтирани са и доста прожектори и предполагаме, че през нощта осветената крепост изглежда наистина красиво. Разхождаме се и дори се изкачваме в една от кулите. След като обикаляме цялата крепостна стена потегляме към следващия обект в програмата – кромлехът край село Долни Главанак.
От пътя към Ивайловград се отклоняваме към Маджарово. Пътят се вие над Арда, а над нас се извисяват скали с изключителни форми. Никола спи и ние се разкъсваме от желанието да спрем да се полюбуваме на гледката и страха, че да не го събудим. Все пак на един от завоите на Арда не издържаме и Емо спира, за да снима. Мястото е изключително. Приисква ми се да се излегна до реката, да слушам водата и да съзерцавам скалите... И това ще стане някой ден, но сега трябва да продължаваме.
Следващата ни спирка е кромлехът край село Долни Главанак. Подминаваме селото и при табела на пътя се отклоняваме по черен път вляво. Спираме до заградена с телена ограда постройка и поемаме по явно наскоро направена и посипана с чакъл алея нагоре. След 10-15 минути стигаме до беседка и информационно табло, които са направени до самия кромлех. Някои от камъните са паднали, но съвсем ясно се вижда целия образуван от тях кръг. Разглеждам ги със смесени чувства – интересни са, мястото е красиво, времето е слънчево, но въпреки това не мога да се отърва от леко зловещото усещане, свързано с мисълта, че мястото е използвано за жертвоприношения...
После се замисляме за нещо по-практично – откъде може да се снима целия кромлех? Емо избира едно дърво, ловко се изкатерва по него и като истински папарак хваща фотоапарата с една ръка, докато с другата здраво прегръща един от клоните на дървото. Относително доволен от снимките, Емо слиза и заедно се запътваме към колата.
Следващата ни цел е Пчелният камък (Кован кая) между селата Долно черковище и Котлари. Той се намира точно срещу железен мост над Арда, до пътя за село Маджари. Трябва да признаем, че е големичък и с много ниши! Разхождаме се под него, но вече се замисляме за другата набелязано точка в списъка ни – ПопМартиновата пещера.
В Интернет сме разглеждали снимки от пещерата, но така и не сме намерили описание как се стига до нея. Знаем само, че се намира на отсрещния бряг някъде в скалите.
Поглеждам натам. Високо над пътя се вижда скален венец с нещо като арка. Решавам, че пещерата трябва да е някъде там.
Минаваме по моста, насочваме се към забелязаните скали и спираме пред една чешма. Над нея се извисява скала с доста издълбани в нея трапецовидни ниши. Зад чешмата нагоре по склона започва пътека. Въпреки че няма никаква табелка аз съм твърдо убедена, че тя ще ни отведе до скалния венец и до ПопМартиновата пещера. Още на първите метри става ясно, че или пътеката не се използва много често, или се използва от джуджета – ние трябва да вървим сгънати най-малко на две заради надвисналите над пътеката храсталаци. Все пак упорито продължаваме. Гушнала съм Никола в слинг-а и както съм се навела, той е в абсолютно хоризонтално положение. Дори си мисля, че може и да задреме. Пътеката упорито продължава нагоре, разширява се, минава покрай още една чешма и... прехвърля билото доста далече от желания скален венец. Явно не сме натам. Връщаме се до колата с увесени носове. Емо обаче не се оставя да бъде победен толкова лесно. Решаваме да отидем в близкото село и да разпитаме. Няма как местните да не знаят. И наистина. Още първият човек, когото срещаме, е ходил до пещерата. Опитва се да ни обясни местоположението й, но единственото, което ни става ясно е, че от чешмичката на пътя трябва да тръгнем към скалата с нишите и да продължим наляво и нагоре след нея.
Втори дубъл. Емо и Никола остават в колата, а аз решавам да се кача до скалата (по един доста стръмен и обрасъл склон) и да разуча положението. Стигам до основата на скалата с нишите, хващам някаква пътечка, която обаче доста скоро се загубва в гъсталака. Лутам се 5-10 минути и решавам да се връщам. Чоглаво ми е, че съм оставила двамата си мъже сами. Явно ще минем и без тази пещера.
За пореден път се товарим на колата и потегляме. Отново минаваме по металния мост и решаваме все пак още веднъж да огледаме склоновете срещу Пчелния камък. И изведнъж: „Ето я!” заявява Емо и сочи някъде нагоре. Проследявам пръста му и я виждам. Въобще не е там, където си мислих първоначално. Не е и там, накъдето се бях запътила втория път. Сега, когато вече сме я видели, описанията на местния човек започват да ни звучат съвсем логично. Да... далечко си е. Ще трябва да я оставим за друг път. Пък и май ще е по-добре докато ходим към нея Никола да си играе някъде долу. Все пак сме я намерили (макар и само визуално) .Доволни сме!
На картата виждаме, че сравнително наблизо, макар и в обратна посока, се намира Дяволския мост над Арда и потегляме натам. Наоколо е приказно. Спираме на язовирната стена на Студен кладенец, снимаме скалите край пътя, виждаме голяма скала с дупка. Дали пък това не е моста? До нея има и стърчащи колони от разрушен мост... В крайна сметка така и не разбрахме дали това е Дяволския мост...
Подкарваме към Ивайловград. Наоколо всичко е притихнало и притъмняло. Завалява. В този момент залязващото слънце се показва зад облаците и ни награждава с най-прекрасната дъга, която сме виждали – с пълен свод и изключително ярка. Доволна съм че Емо кара, а аз мога изцяло да се отдам на съзерцание на красотата наоколо. Уникално е! Като в приказка. Снимаме, но знаем, че снимките няма да успеят да пресъздадат и част от магията около нас. Стараем се да запечатаме картината в съзнанието си. Изведнъж спомените за всички видени крепости, скали и камъни избледняват пред живата и неповторима красота на природата...
Връщаме се в квартирата към 9:30ч. Добре, че Никола си е поспал в колата на връщане.
Тръгваме от Ивайловград. Така и не ни остана време да разгледаме самия град. Явно ще трябва отново да се върнем. Все пак решаваме да видим поне вила Армира, която е само на половин километър от главното шосе.
Влизаме в стъклената постройка, която е построена за да защити вилата от климатичните условия и недобронамерените хора. Оказва се, че в момента работят по реставрацията й. Гледаме поставените и номерирани парчета подова мозайка и се замисляме, че това си е жив пъзел. Само дето е много вероятно да има липсващи парчета...
И отново на път. Тази вечер ще спим в Момчилград. Преди това обаче ни очакват доста приключения. На път за Момчилград сме планирали да посетим Светилището край село Татул и две не чак толкова известни забележителности – Вкаменената гора и Харман Кая.
Първо потегляме към Вкаменената гора. Имаме две описания за подход към нея (от село Татул и от село Гургулица) и най-важното - имаме и GPS координатите й. Решаваме да подходим от село Гургулица. В описанието, което имаме, пише, че е най-добре да си оставим колата пред кметството на селото, но на картата виждаме, че селото се намира на километър от главния път в обратна на нашата посока. Определено мислим, че ще е по-удобно да оставим колата на главния път... Виждаме разклона за селото, а точно до него има няколко едноетажни постройки. Поглеждаме ги и за своя изненада четем „Кметство, с. Гургулица”. Досега не бяхме виждали кметство, което се намира извън селото. Може би хората от Гургулица са решили така, за да избегнат пререканията коя махала е по-голяма и по-важна (оказва се, че селото се състои от две махали – едната е на 1км на север от пътя, а другата на 1 км на юг). Справедливо, макар и нестандартно решение.
По-нататък указанията са кратки и ясни: „нагоре по реката и после по дерето на най-десния й приток. Внимавайте да не пропуснете дърветата”. От сверяването с други описания и налагането на GPS координатите на картата обаче, сме забелязали, че явно става въпрос за най-левия, а не най-десния приток... Тръгваме в определената посока. Спираме да питаме две деца, които мъкнат голяма надуваема лодка, но те само кимат утвърдително и явно не разбират въпроса ни. Благодарим им за отзивчивостта и решаваме, че ще се справим и сами.
Първият приток на реката вляво се оказва малко полупресъхнало поточе, по което е прокаран маркуч (явно за напояване на близките ниви). Тръгваме нагоре по него като ту вървим по коритото му, ту по губеща се пътечка. Наоколо е изключително красиво, но колкото и да се взираме в камъните, никой не ни прилича на дърво. Според GPS-а с всяка крачка се отдалечаваме от Вкаменената гора. Въпреки това продължаваме нагоре, докато дерето съвсем се стеснява и става изключително трудно проходимо. Леко разочаровани решаваме да се върнем до основната река и да пробваме да тръгнем по следващия й приток.
Връщаме се до реката, продължаваме нагоре срещу течението й и след двайсетина метра виждаме още една рекичка вляво, покрай която има и доста ясна пътека. В началото на пътеката на едно дърво е закачен доста голям череп (най-вероятно кравешки). Решаваме, че това трябва да е някакъв знак и поемаме по пътечката. Дерето е доста по-широко от първото, а пътеката – определено често посещавана. Сега вече явно се движим в правилната посока. Емо уверено крачи напред, а аз на всяка стъпка се оглеждам да не пропусна някое вкаменено дърво. И ето! В коритото на реката виждам нещо като полегнал ствол на дърво (около 50 см.). Поглеждам го – определено е вкаменено дърво! „А Емо, като толкоз бърза напред, го е пропуснал!”, мисля си и забързвам, да го настигна. Той ни чака в подножието на един сипей и сочи нагоре. В горния му край, на около 10 метра над реката, се вижда огромен дънер на обгорено дърво. Само че каменен! Изкачваме се до него. Истински съм впечатлена. Дънерът е с диаметър поне 1.50м. Докато Емо го снима решавам да погледна какво има малко по-нататък по сипея и попадам на най-голямото каменно дърво, което видяхме. Огромен дънер, който в горната си част е висок поне 3 метра. Изглежда наистина внушително! На същия склон над реката намираме още няколко каменни дървета. Надолу към реката са разпръснати парчета от тях с различни размери. На едно място виждаме издълбани тракийски ниши. Сигурно по времето на траките пейзажът тук е бил още по-изумителен. Иска ни се да поостанем и да поразгледаме наоколо, но небето, което цяла сутрин се е мръщило, съвсем се захлупва и започва да вали. Никола упорито се опитва да улови с език всички капки, които капят от качулката му. Вадим мушамите и тръгваме на обратно. Ще се върнем тук! Мястото определено е вълшебно!
Когато стигаме до основната река, дъждът спира и докато се доберем до колата вече сме почти изсъхнали. Сядаме да похапнем и да обсъдим плана за действие. Поради ограниченото оставащо време до вечерта решаваме да се запътим към Харман кая, а Светилището на Орфей да оставим за след това.
Потегляме към махалата Гъсак на село Биволяне, откъдето пише, че е най-близо да се стигне до Равен камък (Харман кая). Оставяме колата и питаме един чичо, който ни обяснява, че наистина се тръгва оттук, но не ни дава особено ясни указания за пътя. На няколко минути от последната къща на махалата от края на тревист хълм се разкрива красива гледка към дълбоко дере и каменисто билце от другата му страна. В единия му край се виждат скални зъбери, а по-нататък вдясно се вижда доста голямо открито пространство с камъни, където има и групичка хора. Явно Харман кая е накъде на това билце. Но къде точно? Слизаме в дерето, където намираме ясна пътечка. Водени от принципа „защо да е лесно, като може да е трудно” скоро се отделяме от нея и тръгваме нагоре по сипеест склон към скалите, намиращи се най-вляво на билцето. Виждаме няколко ниши и симпатична полянка за палатка, но нищо, което би могло да прилича на търсеното от нас място. Пак поглеждаме към хората в откритата и скалиста част на билцето и убедени, че те са на правилното място, решаваме да отидем при тях.
Смъкваме се към пътечката и уверено продължаваме по нея. След малко подминаваме доста голяма скала с тракийски ниши и пещера. Пътечката уверено ни води, но ние започваме вече да се усъмняваме дали сме на прав път. Като че ли вече сме подминали и доста се отдалечаваме от предполагаемото място. След още 15-ина минути излизаме на открито. Май сме се отдалечили доста повече, отколкото сме предполагали. Оглеждаме камъните наоколо, но не откриваме това, което търсим. А и няма и следа от хората. Продължаваме още малко напред и забелязваме, че билцето започва да слиза. Явно сме подминали мястото! Леко объркани започваме да се връщаме като оглеждаме всеки камък и открито място по пътя си. И всеки път се оказва, че „това не е онова”. Започваме да се чувстваме като абсолютни идиоти – преди по-малко от час сме гледали хора, застанали недалеч от нас на огромно, открито място, а сега това място като че ли направо се е изпарило. Добре, че Никола спи. Щураме се напред назад. Около нас е много красиво, но бързащи да достигнем целта си не намираме време и желание да му се любуваме. За пореден път излизаме на открито каменисто място. Виждаме почти кръгла заравненост (малко ми заприличва на кромлеха), а по-долу две правоъгълни дупки, които най-вероятно са били гробове. Ако зависеше само от мен, бих обявила това място за Харман кая, но Емо иска да види издълбаните в скалите канали, които сме виждали на снимки. Продължаваме... Скоро стигаме до черен път. Никола се събужда, на мен вече ми е писнало от разходки по камънаците и искам само на стигнем час по-скоро до колата. Вървим по пътеката като все пак се оглеждаме за възможни отклонения към Харман кая. Изведнъж Емо поглежда GPS-а и установява, че минаваме само на метри от маркираното от него преди около час и половина място за палатки в лявата част на билото – там, където първо се изкачихме. Ясно е, че отново се подминали мистичния Харман кая. На всичкото отгоре вече започва да се стъмва. Наближава 8 часа. Никола заплаква. Разменяме няколко думи с Емо. Казва, че съгласен да се предадем и да си тръгваме, но отчаяният му поглед говори друго. Решавам да накърмя Никола в крачка и да се върнем назад да огледаме по-обстойно мястото около издълбаните в скалата гробове. След 15-ина минути сме на мястото. Оглеждаме всичко отново и изведнъж Емо се провиква възторжено. Точно до долната издълбана правоъгълна дупка се виждат дълго търсените каналчета! Намерихме ги!!! Ура! Доволни оглеждаме мястото. Как ли не сме ги видели по-рано? Разхождаме се по камъните, снимаме се и решаваме все пак да опитаме да се приберем преди съвсем да се е стъмнило. Тръгваме надолу, за да засечем пътечката от дерето. След около половин час бърз ход вече сме при колата – изморени и изтощени не толкова от ходенето, колкото от объркването и лутането, но все пак доволни, че в края на краищата видяхме това, за което бяхме тръгнали.
Вече е прекалено късно за Татул. Забързваме към Момчилград и хотел MG, в който имаме резервация за две нощувки.
Никола ни събужда към 7ч. Оправяме се и слизаме в ресторанта на закуска, която е включена в цената на нощувката. После, изпълнени с нови сили и ентусиазъм, потегляме към първата забележителност от плана за деня - пещера Утробата. От Интернет знаем, че пътеката за нея тръгва от язовир Кърджали близо до хижа Боровица и че отклонението от пътя покрай язовира е маркирано с ръждясала табелчица. Когато наближаваме предполагаемото място, започваме изключително внимателно да оглеждаме гората край пътя, за да забележим и най-малкия знак за отклонение. Оказва се, че напразно сме се взирали. В момента към пещерата е направена широка пътека с дървени парапети по най-стръмните места, на отклонението има голяма табела, а по пътеката, по която за около 45 минути се стига до пещерата, има няколко беседки и пейки за отмора. След изморително качване в жегата стигаме до пещерата. На входа й е поставена дървена стълба, по която се качваме. Ако трябва да сме точни се озоваваме не в Утробата, а във Влагалището, но това е друг въпрос. Чели сме, че последните метри от пещерата са изкуствено прокопани и че по пладне в определен ден от годината слънцето застава така, че вътре в най-дълбоката част на пещерата, където има миниатюрен олтар, прониква слънчев лъч. Явно в това време на годината слънцето не е на подходящото място... Слънчевият „фалос” е доста далече от най-вътрешната част на пещерата, но все пак се вижда ясно. Сериозно замислени за уменията, вярванията и труда на древните траки, поемаме надолу.
Слизаме до колата и Емо подкарва към следващите набелязани цели в района – Скалния прозорец и водопадите край село Крушка. Пътеката за скалния прозорец тръгва от един от завоите на пътя покрай язовир Кърджали, където по бетонено мостче се пресича вливащата се в язовира река. Има и поляна, където можем да оставим колата си. Намираме пътеката, която тръгва от самата река, но бързо се качва доста над нея по левия й бряг (ако вървите нагоре срещу течението се пада отдясно). Пътеката е ясна и със синя маркировка. Знаем, че малко след скалния прозорец, реката се разделя на две и именно на тези две горни рекички се намират водопадите под село Крушка (по два на всеки ръкав). След около половин час маркировката се отделя надолу и вляво от основната хоризонтална пътека и покрай една чешма слиза до реката, точно на мястото, където двата ръкава се сливат в една река. Наоколо е приказно! Водата е плитка и прозрачна, а по дъното се виждат причудливи камъни. Проследяваме още малко маркировката за скалния прозорец и виждаме, че тя се качва на отсрещния бряг и тръгва надолу по течението по десния бряг на реката. Ние обаче решаваме първо да потърсим водопадите по десния приток (т.е. лявата долина).
Едва изминали и 10 метра нагоре по реката чуваме шума на падаща вода. Ето го и първият водопад! Приисква ни се да се топнем в реката под него... Ако беше малко по-горещо изкушението щеше да е неустоимо...
А сега към втория водопад! Тръгваме покрай реката, но скоро губим всякаква пътека и единственият възможен и разумен път нагоре се оказва джапането по самото корито на реката. Събуваме се и тръгваме без особени колебания – реката е доста плитка, а най-хубавото е, че на повечето места дъното й е постлано с огромни каменни плочи и е изключително удобно и приятно за вървене, макар и понякога доста хлъзгаво. Е, на места има и малки камъчета, но казват, че масажът на стъпалата бил особено полезен. Водата ни освежава. След 15-ина минути пред нас се показва вторият водопад. Не е особено висок, но по красота не отстъпва на първия. И под него има едно изкушаващо вирче... Мислим си, че няма как до него да няма ясна пътека, но след кратък оглед на района решаваме, че най-лесно би било отново да се върнем по реката.
Скоро сме отново при първия водопад и поемаме по маркираната пътека към Скалния прозорец. Никола, който определено е уморен и примрънква, най-накрая заспива. По пътеката срещаме група туристи, които искрено се изумяват и възхищават, къде сме тръгнали с това бебе... „Ако знаехте, откъде идваме...” си мислим ние, пожелаваме им приятна разходка и се разминаваме. Скоро стигаме до полянка, от която долу в реката се виждат скалите, образуващи Скалния прозорец. Никола спи и тъй като не искаме да го будим, решаваме да не се опитваме да слизаме до реката, а да се наслаждаваме на гледката от полянката. Честно казано на мен водопадите повече ми харесват, но Емо като че ли е впечатлен и от гигантските камъни.
Видели и това чудо на природата, поемаме назад към останалите неоткрити два водопада по другия ръкав на рекичката. От мястото, където пътеката я пресича, поглеждаме срещу течението й – тя е доста по-малка от първата, но над нея дърветата така са сплели клони, че ходенето по коритото й би било доста трудно. Напразно търсим пътечка по някой от бреговете й. Решаваме да се върнем по маркираната пътека като се оглеждаме за евентуални отклонения вляво. Още преди да стигнем до чешмата на един десен завой на пътеката забелязваме пътечка вляво, тръгваме по нея и след двайсетина метра се озоваваме при третия водопад. Падащата вода ни омагьосва, и като че ли бихме могли с часове да седим и да я съзерцаваме. Но вече събудилият се Никола твърди, че не може. Отново тръгваме. Качваме се до основната пътека и продължаваме нагоре по нея. Тя върви високо над реката но след 10-ина минути отново ясно дочуваме тътена на падаща вода. Поглеждаме през храстите и долу в ниското виждаме и последният търсен от нас водопад. Смело започваме да слизаме към него по изключително стръмните, обрасли в бодливи дървета и храсти склонове. Скоро обаче положението става прекалено опасно (особено за хора, носещи 9 месечно бебе). Намираме място, откъдето водопадът се вижда сравнително добре. Той като че ли е най-високият от четирите. Жалко само, че не можем да го видим от самата река, но на нас и толкова ни стига.
Доволни издрапваме обратно на пътеката и след кратка почивка и кърмене на Никола поемаме надолу. Вървим и се чудим, защо след като така и така има маркирана пътека до скалния прозорец никой не си е направил труда да сложи по една табелка поне към първите два водопада на всяка от рекичките, които са на по няколко минути. Не че са нещо уникално, но определено са красиви и си заслужава да бъдат видени от всеки, направил си труда да дойде дотук.
Връщаме се до колата и молейки се бензинът да ни стигне до първата бензиностанция се запътваме към Кърджали. Наближава 7ч, но ние решаваме да се разходим и до Светилището на Орфей край село Татул, която не успяхме да видим предишния ден. Надяваме се и в късния час да няма прекалено много посетители.
Спираме в село Татул и следваме написаните на листове хартия табелки. Явно и тук кипи усилена строителна дейност, защото навсякъде има следи от багери и фадроми. Стигаме до самото светилище и с леко объркване се опитваме да познаем кое точно е оригиналното светилище, кое е достроявано и кое се строи в момента... Поне горната му част си личи, че е „истинска”. Красиво е! Има прекрасна гледка към околните хълмове, но някак си не можем да се отърсим от всички градежи, колички, колчета и други строителни материали, пръснати наоколо. Емо се качва на най-високото място, за да засече GPS координатите и... GPS-ът засича. Емо сменя батериите и... GPS-ът въобще отказва да се включи. След неколкократни неуспешни опити мълчаливо поемаме обратно към колата. Емо не продумва. Съчувствам му. Тези няколко дена той неуморно цъкаше точки, за да може после да направи маршрутите и по-точно да покажем местонахождението и пътя до всички посетени от нас красоти. А сега всичко на вятъра. Искрено се надявам GPS-ът да може да се поправи и данните да не са загубени. Но в последствие се разбира че всичко е загубено... Нищо, пак ще се върнем по тези места!
Днес се прибираме. Само че на път към София сме си набелязали доста места за разглеждане. Първа е Каменната Сватба край село Зимзелен. Тя се вижда още от разклона за селата Зимзелен и Панчево. От самия разклон има пътечка нагоре, която стига до нея. Ние продължаваме по пътя към село Зимзелен. Оставяме колата над скалните образувания и слизаме към тях. Интересни са. Малко приличат на пейзажа в Кападокия (Турция), въпреки че сигурно от геоложка гледна точка двата феномена нямат нищо общо. С удоволствие се разхождаме из „сватбарите”. Мислим си за легендата, че Бог е вкаменил младоженците и всички хора от сватбата, защото свекърът, като видял колко е хубава невестата, имал нечисти помисли... Струва ни се доста несправедливо. Да беше вкаменил само свекъра! Интересно нещо са легендите и приказките. В тях са вплетени основните етични норми, идеи и вярвания на времето, което ги е създало, а често те звучат доста странно за съвременния човек.
Разхождаме се и до село Панчево, където, според едно описание в Интернет, има скални гъби. Консултираме се по този въпрос с местни хора, занимаващи се с едно гергьовско агне, но тъй като те не бяха чували за подобни гъби, решаваме да продължим към най-известната и нашумяла забележителност от цялото ни пътуване – Перперикон.
Пътуваме към Перперикон със смесени чувства. Някак си прекалено много сме слушали колко е хубаво и как непременно трябва да се види. Очакваме да видим тълпи туристи и сергии със сувенири, закриващи всичко, което евентуално би могло да се види. Оказваме се приятно изненадани. Наистина има тълпи от туристи и в началото на пътеката има няколко сергии със сувенири, но това е всичко. Направен е доста голям паркинг за коли и автобуси. Нагоре пътеката е приятна, а самият Перперикон е толкова просторен, че въпреки многото хора мястото не изглежда претъпкано. Разхождаме се и оглеждаме мястото с интерес. Умът ни не го побира как са строили това чудо и как са мъкнали огромните каменни блокове до тук. Малко съжаляваме, че на тръгване от колата толкова бързахме да минем покрай сергиите, че не обърнахме внимание на картата на Перперикон, която предлагаха. Би ни била от полза - ако беше с нас, щяхме да знаем какво точно гледаме. Въпреки това с удоволствие обикаляме всички крайчета на хълма. Трябва да признаем, че Перперикон не е прехвален, както се опасявахме, и определено си заслужава да се види! Доволни бавно слизаме по маркираната пътека и решаваме, макар и пост фактум, да си купим карта на разкопките.
Отново се качваме на колата и поемаме към Скалните гъби край село Бели Пласт. Оказва се, че те се намират на самото шосе на един десен завой след като се подмине селото, когато се идва от Кърджали. Всъщност истински красивите гъби са само 4-5, но пък определено си струва да се видят. Оглеждаме ги от всички страни, снимаме се и продължаваме към най-известната и нашумяла забележителност от цялото ни пътуване – Перперикон.
Очаква ни и последната забележителност от пътешествието ни из Източните Родопи – Скалната гъба край село Женда. От село Комунига тръгваме по пътя за село Женда. Непрестанно оглеждаме околните хълмове, защото знаем, че скалната гъба трябва да се вижда на някой от тях. Подминаваме селото (поне мислим, че е то, въпреки че не виждаме никаква табелка) и се насочваме към следващите виждащи се къщи, за които на картата пише, че са Соколите - махала на Женда. Подминаваме и тези къщи и продължаваме да се оглеждаме. На съседен хълм виждаме нещо, което би могло да е търсената от нас Скална гъба. Спираме да питаме един овчар край пътя, който потвърждава предположението ни и с готовност ни обяснява как да стигнем до скалната гъба с колата – напред по пътя и при гробищата вляво по черен път около 2 км. Питаме и за Бююк Тепе, което според информацията в Интернет е хълма точно над скалната гъба. Овчарят ни отвръща, че тук няма такова тепе, но че на хълма над скалната гъба има останки от крепост и че самият хълм е наричан от местните Асар тепе. Разказва, че през август именно на този хълм се събирало цялото село и правело молебен за дъжд.
Благодарим му, потегляме и следваме указанията му. Скалната гъба се вижда все по-ясно. Тръгваме по черния път, който е изключително живописен. Самият път е без големи камъни и сравнително равен, но от едната страна е леко изровен и склонът се спуска надолу толкова отвесно, че ако имахме време определено бих предпочела да го извървя пеша. Пътят ни отвежда на билото, точно в подножието на останките от крепостта. Разглеждаме я и по една пътечка от дясната й страна се спускаме към Скалната гъба, която се намира стотина метра по-надолу. Върхът на хълма, на който се намира крепостта, е ограден от три страни със отвесни скали, в които на няколко места са издълбани трапецовидни ниши. Самите скали са в много интересни и причудливи форми. Особено си харесваме една, която прилича на орел. Стигаме и до Скалната гъба, която, издигнала се сред покритото с трева обло билце, изглежда изключително внушителна. Трябва да си преговорим физичните закони, за да си обясним какви точно сили крепят няколкотонната килната шапка на гъбата.
Времето е приказно. Синьото небе, зелените безбрежни хълмове и меката млада трева под краката ни сякаш ни изкушават да приседнем и да поостанем още. Това място не е за кратко посещение. Струва си човек да прекара повече време тук, за да може не само да го види, но и да го усети. Обаче ние трябва да тръгваме – чака ни дългият път към вкъщи... С известно съжаление крачим към колата. Правим последни снимки и потегляме...
Тръгваме си не само оттук, но и от източните Родопи. Това наше първо запознанство с тях ни изпълни с толкова много впечатления, че май ще ни трябва известно време, за да се осъзнаем. А останаха още толкова много невидяни красоти! Ще трябва да се връщаме тук отново... няма как!
А сега – към вкъщи!
P.S. Цвета и Емо изказват изключителни благодарности на малкия Никола, без чиято толерантност и дълготърпение това пътуване би било невъзможно!!!
Глухите камъни
GPS координати: N41.72792 E25.95481
Отклонението за Глухите камъни е на най-високата точка на главния път от село Малко Градище към Ивайловград при един ляв завой. От полянката вдясно до шосето, на която може да се паркира, се тръгва по черен път маркиран с червена маркировка. Глухите камъни са под връх Св. Марина на около 40 минути пеша. На около 5 минути след Глухите камъни по пътечка се достига до малко скално възвишение с отлична гледка към цялата околност.
Меандрите на Бяла Река
Обхващат най-атрактивната част от средното течение на Бяла река с красив комплекс от меандри в землищата на селата Железари и Меден бук. Според обясненията за подхода от село Меден бук, които ни дадоха, се пресича реката при селото (има удобен широк и плитък брод) и се тръгва нагоре по течението от дясната страна на реката. След като пътя свърши на един каменист бряг на самата река (до където ние стигнахме за около 30 мин) реката се пресича и се продължава по отсрещния бряг. Най-подходящото време за посещение откъм село Меден бук е края на лятото и есента, тъй като реката е по-маловодна и лесно се пресича. Предстои да проучим и подхода от село Железари, който би трябвало да е по-къс.
Могилата край село Свирачи
Намира се в североизточния край на селото вляво и съвсем близо до пътя от Ивайловград към село Мандрица. Наскоро могилата е била затрупана с пръст, тъй като е започнала бързо да се руши, и в момента могат да бъдат видени само няколко стъпала в единия й край.
Крепостта Лютица
Намира се на около 6км (2ч) западно от квартал Лъджа на Ивайловград, като на шосето има табелка за отклонението. След като се подминат и последните къщи се хваща лявото отклонение на черния път, който в дъга обикаля хълма вдясно и се спуска към манастира „Св. Св. Константин и Елена” (до тук няма проблем да се стигне и с кола, ако не е валяло скоро). От манастира отново по черен път на югозапад се продължава отдясно на дълбоко дере с река. След около 30 минути се достига до отклонение вляво, което пресича реката и започва стръмно да се изкачва по хълма с крепостта. Пътят вие нагоре и за около 1ч достига и до самата крепост. До крепостта има път и от село Плевун.
Тракийската гробница край село Мезек
Намира се на 1км източно от село Мезек. Асфалтовата отбивка е означена с табела и се намира на излизане от селото по посока на Свиленград. Гробницата е заключена и ключът за нея се взима от кафенето в центъра на селото срещу площада.
Крепостта Неузетикон край село Мезек
Намира се югозападно над село Мезек, като асфалтовият път до нея е маркиран с табели. След остър десен завой, обозначен с табела, има чакълест паркинг вдясно от пътя, който незнайно защо не е отбелязан с табела, че е за крепостта. От паркинга до крепостта има около 300м.
Кромлехът край село Долни Главанак
GPS координати: N41.68187 E25.81283
Намира се вляво от пътя между селата Долни Главанак и Ръженово. На пътя има добре маркирано отклонение, като по чакълеста алея се достига до кромлеха за около 30 минути.
Пчелният камък (Кован кая)
Намира се близо до моста над Арда до село Котлари, на около 100м вдясно от пътя за село Маджари.
ПопМартиновата пещера
Намира се над моста над Арда до село Котлари, във втория скален венец по склона. Входът й може да бъде видян от отсрещната страна на река Арда. Не можахме да намерим пътека до нея.
Вила Армира
Намира се югозападно от квартал Лъджа на Ивайловград, на около 500м вдясно от пътя за село Свирачи. Отклонението е маркирано с табела и до самата вила се стига с кола.
Вкаменената гора
GPS координати: N41.56345 E25.53375 / N41.56695 E25.53628
Намира се в землището на село Гургулица. Най-добрият вариант е да се остави колата пред кметството на селото, което представлява няколко самотни постройки до голямо уширение на пътя, от което вдясно на 1км се намира самото село. Пресича се реката по железен мост по посока на махала вляво. Преминава се по още един мост над неин приток, и се продължава от лявата му страна. Подминават се къщите, които остават вляво и ръкав на реката вдясно. След десен завой на долината реката се разделя (до тук 20 минути). Най-левият приток е много малък и дерето, по което тече, е широко само няколко метра – много е красиво да се разходи човек по него, но гората не е там. Тръгва се по втория приток отляво надясно, като неговата долина е доста по-широка и тревиста и ясно личат пътеки. От разклонението за около 20 минути се достига до самата Вкаменена гора, като по-големите дървета се намират на левия й склон на около 20-ина метра по стръмен сипей над реката.
Равен камък (Харман кая)
Разположен е на 2км североизточно от махалата Гъсак на село Биволяне, която се намира вдясно от пътя към селото, на върха на ясно изразен хълм. От махалата се тръгва на изток и след около 300м се стига до върха на хълма, като Харман кая се вижда от другата страна на дерето на реката на отсрещния склон, вдясно от висок скалист връх. Ние слязохме вляво по посока на голяма поляна, като преди това се минава през гъста и разровена от порои горичка. Пресича се реката и се тръгва надясно по добре оформена пътека. След около 15 минути се достига до южното подножие на скалите на Харман кая, където има ниши и пещера. След като се подминат тези скали се тръгва наляво и нагоре по тревист склон, като в горната му част отново се завива наляво и се излиза на Харман кая (общо от махалата за 50 минути).
Пещера Утробата
GPS координати: N41.70479 E25.24806
Намира се близо до хижа Боровица на язовир Кърджали. От град Кърджали се минава през село Пъдарци, подминава се хижа Боровица и на около 1км след нея с голяма табела е маркирана наскоро обновената и разширена пътека за пещерата. До Утробата се стига за около 1ч. По пътеката са направени пейки и беседки за отмора.
Скалния прозорец и водопадите под село Крушка
Пътеката за Скалния прозорец и водопадите започва от най-ниската точка на асфалтовия път между селата Дъждовница и Пъдарци, където пътят пресича река по бетонен мост. Точно там реката се разделя на два ръкава, като пътеката върви по десния склон на лявата долина. Тя тръгва още от полянката до моста (от страната на село Пъдарци) и трябва да се хване оттам, тъй като веднага започва да набира височина по склона. Пътеката за скалния прозорец е маркирана със синя маркировка. Върви се около 40 минути по ясна пътека в гора отдясно над реката, като на места поради сипеи пътеката почти липсва. Следва разклонение: направо по хоризонтала за около 5 минути може да се достигне до място, от което може да се види най-големия от водопадите, а маркировката свива наляво и надолу. Минава се покрай чешма и при следващия ляв завой на пътеката вдясно на около 100м се намира най-малкия от водопадите. Пътеката продължава надолу и пресича реката точно на водослива на двата й ръкава. Първият водопад по левия ръкав е само на няколко минути, а втория е на около 30 минути - първо по пътека, а после по самото корито на реката. Пътеката за Скалния прозорец завива вляво, тръгва по десния бряг на реката и за още около 20 минути стига над него. Най-впечатляваща гледка към него може би се разкрива от самата река, но ние нямахме време да търсим път надолу към нея.
Светилището на Орфей край село Татул
GPS координати: N41.54180 E25.54534
Намира се на 15км източно от Момчилград точно до село Татул. Има малък паркинг, от който за около 5 минути се достига до самото светилище.
Каменната сватба край село Зимзелен
GPS координати: N41.65655 E25.39921
Намира се на няколко километра североизточно от град Кърджали до село Зимзелен, като отклонението за селото минава зад болницата в Кърджали. Може или да се влезе в селото и след отклонение вдясно да се паркира над нея, или от отбивката за Зимзелен да се продължи вдясно към село Панчево и да се паркира колата на около 5 минути под Каменната сватба, която се вижда вляво от шосето.
Перперикон
GPS координати: N41.71569 E25.46459
Намира се на 15км североизточно от град Кърджали на горист хълм над село Горна крепост. Има обозначена отбивка вляво от пътя между селата Мургово и Горна крепост, като на края на асфалта има голям паркинг. Изкачването от паркинга до самия Перперикон става за около 20 минути.
Скалните гъби край село Бели Пласт
GPS координати: N41.78603 E25.43221
Намират се на около 1км след село Бели пласт вляво на самия асфалтов път за село Зорница.
Скалната гъба край село Женда
Намира се близо до махала Соколите на село Женда. От главния път Кърджали - Асеновград при село Комунига се отклонява тесен асфалтов път към село Женда, по който за 10км, след като се подминат самото село и махалата Соколите (от която се вижда и самата гъба), се достига до старо гробище. Вляво се отклонява хоризонтален и доста хубав черен път, по който за 2км се достига до Асар тепе – хълмът над Скалната гъба, на който има и останки от стара крепостна стена. Хълмът се обхожда отдясно по ясна пътека и, минавайки покрай скали с изсечени трапецовидни ниши, за около 15 минути се достига до Скалната гъба.
