Алпи и Турция 2006
Към Турция през Италия - разказ за приключенията ни в масива Монте Роза (Италия) и Ерджиес, Демирказък и Кападокия (Турция)
Събуждаме се и пред нас се открива приказна гледка – ярко оранжевата стена на осветения от утринното слънце връх! Бързо се приготвяме и потегляме нагоре. До премката (3350м) се върви изцяло по сипеи, които в горната си част са доста стръмни и неприятни. Ние издрапваме сравнително бързо и след 1:20 часа вече гледаме от премката към горната част на маршрута. Намираме се точно на половината път до върха. Нагоре пътят ни се вие от лявата стена на ръба, първо по сипеи, а после се губи в скалистия купол на Demirkazik.
Предупредени сме, че в горната си част маршрутът минава през няколко пасажа от II-III UIAA категория. Това, което не подозираме обаче е, че всеки един от тези "няколко" пасажа е дълъг около стотина метра! Над 3450м човек може да се придвижва нагоре само с помощта на ръцете си. През последните 200 метра на всеки 30-ина метра има по един или два скални клина за рапел. Ние видяхме около 6 скални клина и 2 болта.
Катерим се смело нагоре. Хубавото е, че доста бързо набираме височина и след още 1:30 часа вече сме на върха. Времето е ясно, панорамата е зашеметяваща (както и мисълта за откатерването, което ни очаква на слизане). Наслаждаваме се на гледките, снимаме, похапваме и най-накрая все пак се налага да започнем да слизаме. Гледката надолу е страшничка. Наклонът на склона е около 60-70 градуса, а на места и повече. Първите 300 метра денивелация се слизат изцяло с откатерване. Теренът не е труден (за хора, които принципно се катерят!), но мисълта, че всяка грешка ще е последна, ни кара да се концентрираме максимално и да мобилизираме всичките си сили. Стъпка по стъпка слизаме към премката. Откриваме, че истински страшното не е когато самият ти откатерваш, а когато гледаш придвижването на другия...
Най-накрая скалистите пасажи свършват и скоро сме на премката. Слизането ни е отнело повече от 2 часа. Оказва се, че Demirkazik е един от малкото върхове, при които пътят надолу е по-труден от изкачването.
След кратка почивка продължаваме надолу по сипея. Тук е значително по-лесно. По средата на сипея виждаме как по една скаличка се стича вода. Използвайки изобретателността си, познанията за скачените съдове и една сламка, Емо успешно успява да напълни празните ни бутилки (общо 5 литра) и така си осигуряваме вода за още един ден.
По обед вече сме при палатката. Поемаме дълбоко въздух и единодушно решаваме, че това е най-опасното изкачване, което сме правили заедно. Тъй като няма смисъл да бързаме със слизането в цивилизацията се отдаваме на заслужена почивка, слънчеви бани, похапване и мързелуване.
