100 километра около Витоша 2005
Разказ за колоездачната обиколка на Витоша
Емил Алексов
Съвсем случайно в сряда на Цвета са и казали, че в събота ТД „Витоша” организира 100 километрова колоездачна и пешеходна обиколка на Витоша. Първоначалната ми реакция като разбрах това беше, че няма как да участвам, тъй като във вторник имам изпит и трябва да уча, и за известно време забравих за тази възможност.
Но към края на работния ден в петък нещо отвътре започна да ме гложди. Някак си ми беше любопитно какво точно ще представлява това начинание. Преди около 5 години бях правил пълна обиколка на Витоша с колело, съвсем сам и то без да знам къде точно трябва да мина. Е, успях да се справя, но за разлика от тогава сегашният маршрут щеше да бъде предимно по планински пътеки и черни пътища, с доста изкачвания и спускания... Все пак не бях карал колело от 2-3 години (като се изключи една половинчасова разходка в парка преди около месец), и очаквах да не ми е много лесно. Но все пак след не много дълги колебания реших да отложа с един ден подготовката за изпита и да се пробвам... :-)
След последни технически проверки на колелото вечерта си легнах някъде към полунощ, като за момент ми мина през ум мисълта, че хич не завиждам на пешеходците, които стартираха по трасето в този момент, както и за дългия път, който им предстои...
4.40ч!!! О, нечовешки час!!! ;-) Но няма как, предстои ни дълъг път, а и началото е обявено за 6ч сутринта...
След като с Цвета пристигнахме на старта, който се намираше на бул. България, се регистрирахме за състезанието и се заговорихме с познатите, които бяха дошли също като нас да се поразходят.
Около 6.10ч беше даден и така очакваният старт. Предишния ден бях чел описанието на маршрута в Интернет (http://vitosha.bol.bg/) и се бях подготвил за много сериозно изкачване до 1500м.н.в. (Тихия кът). Времето беше много приятно и прохладно най-вече поради факта, че още беше рано сутринта. Още от вечерта се бяхме разбрали с Цвета, че всеки ще кара със своето темпо и няма да се изчакваме, освен евентуално при технически или други проблеми (каквито за щастие не се появиха!). Така че тя лека полека започна да се отдалечава напред, а аз започнах да усещам първите признаци на умората... За моя голяма радост се оказа че е сгрешена височината на Тихия кът в описанието, което бях чел, т.е. вместо 1500м.н.в. се оказа, че са само 1050м, което си беше една много приятна изненада :-P
Тук му е мястото да вметна, че организацията беше на много добро ниво! Имаше 8 контролни и подкрепителни пункта, където хората бяха изключително любезни и грижовни, като предлагаха напитки и похапване на участниците. Освен това маршрута беше много надлежно маркиран с бели парцалчета по крайпътните дървета и храсти и с жълта боя с текст „100” по дървета и камъни, така че почти нямаше предпоставки за загубване ;-)
След първото изкачване разбира се последва стръмно спускане към Владая, малко изкачване по един доста разкалян черен път, след което дълго време се караше по почти хоризонтални и много приятни черни пътища и пътеки, чак до началото на село Кладница. Тези километри са наистина невероятно преживяване, усещането беше неповторимо! Аз карах повече от 90% от времето сам и това допълнително усилваше усещането за планината и въобще за природата наоколо. След пункта в Кладница следваше главоломно спускане по асфалтов път надолу към язовир Студена (по едно време малко съжалявах, че си бях оставил каската в раницата на гърба, вместо да си я сложа на главата, където и беше мястото, все пак се движех почти с 50км/ч!). До този ден не бях виждал отблизо язовира, а той наистина е голям и живописен, както е видно от снимките :-)
Малко след него се стига до шосето за селата Боснек и Чуйпетлово, като следват около 10км по асфалтов път, който хем не е стръмен, хем е много напоително дълъг и изморителен, пък и слънцето вече напичаше прилично... Минах през „Белия дроб на Перник” :-P и покрай пещерата „Духлата” и не много скоро се добрах и до Чуйпетлово.
Това е и средата на маршрута. Оттам следва стръмно, но не много дълго изкачване по кални пътища до най-високата точка на маршрута – седловината „Смильо” (1350м.н.в.). Припомних си времето, когато преди няколко години се бях озовал на същото място, без да имам идея накъде да продължа... Но този път посоката беше надлежно указана и нямаше никакъв проблем с ориентацията, пък и често по калния път личаха следи от велосипедни гуми.
След дълго слизане до село Ярлово се наложи и да се „приводня” в две рекички с цел пресичането им ;-)
От селото с лек наклон маршрута тръгва направо през полето, като лека полека се изкачва до местността Ярема. Това беше и най-тежката част за деня тъй като вече умората се усещаше доста ясно, а слънцето „сърдито печеше”. Под първите сенки си направих кратка почивка с похапване и реглаж на спирачките, тъй като от дългите спускания се бяха изтрили значително, дори задната хич не държеше... Последните километри от изкачването бяха по шосето Самоков – София и за това кратко време оцених колко е хубаво да се кара по планински пътеки, където няма кой да профучава покрай теб, да пълни очите ти с прах и да те задушава с изгорели газове. След зареждане с прясно приготвен сок от касис и вода на пункта на Белите Брези започнаха отново изключително приятни километри по хоризонтални участъци. Маршрута минава над селата Железница, Бистрица и Симеоново.
По пътя настигнах двама приятели, които участваха в обиколката като пешеходци. Бяха учудващо свежи след 15 часа ходене и около 75 изминати километра. Наистина много им се възхитих!!!
От Драгалевци следва леко изкачване, което ми се стори много дълго след вече изминатите над 80км... Но и то свърши и след последните маркировъчни парцалчета в Бояна и почти 12 часа по пътища и пътеки се спуснах до финала отново пред Billa, но този път вече от другата страна на булеварда. Цвета вече беше финиширала и след като получих грамотата си и една тениска се отправихме доволни и уморени към вкъщи.
Трябва да се отбележи, че видът ни беше доста мизерен - както ние, така и колелата бяха обилно опръскани с кал и мисля, че предизвиквахме чувство на съжаление в хората, които ни видяха в центъра на София. Но на нас това не ни пречеше и бяхме много доволни от това, че успяхме да преминем целия маршрут, и то без сериозни поражения...
Така че, живот и здраве, догодина отново сме на линия :-) :-)
